Започвам
да пиша малко гневна, сякаш в потвърждение пред самата мен на тезата, че
гневът/агресията/ насилието са нормални. Сякаш са естествени състояния и явления
в отношенията в съвремието. Поводът е убийството на 28-годишната Виола извършено
от нейния приятел на 23.06.2017 г.
Всички
вече разбрахме историята на кратката връзка на двойката, основаваща се на
насилие, може би и някъде там любов. Съседите споделят пред медиите за чести „караници“,
както и за неспазване на правилата за обществения ред, а именно шум в часовете
за почивка. Момичето било от Лом и представете си студентка на такава възраст!
Какъв шок и срам буди този факт у някои българи. За убиеца Стефан разбрахме
следното: наркоман, който е преминал през лечение в психиатрично заведение,
както и комуна; баща на момиченце, като е упражнявал насилие спрямо първата си
съпруга и нейните майка и сестра; издържан от родителите си към датата на
престъплението; обикновен български безделник с татуси и поддържана физика; опасен, но без съдебно минало. Безброй
са били жалбите и сигналите от първата съпруга на този убиец, както и от
нейните роднини. Резултатът – никакъв.
Така
достигаме до злополучното утро на 23.06.2017 г., 5 часа, когато Виола е била
удряна и бита, убита по мъчителен начин, а съседите са приели викове на смъртта
за нещо нормално, за поредната „изцепка“ на наркомана-изрод. Пишейки „злополучно“
нещо ме кара да се замисля, че определението не е точно, защото насилието тук очевидно
не е нещо инцидентно или просто нещастен случай, но е било прието за нормално.
И тук питам - КОГА ВИКОВЕТЕ НА УМИРАЩАТА
СЕ ПРИЕХА ЗА НЕЩО НОРМАЛНО? Съседите са чули виковете и после настъпилата
тишина. Защо нищо не ги е накарало да сигнализират в полицията?
Убийството
на Виола отваря очите ни пред няколко проблема /за които е характерна
цикличност/:
1. неспособност на системата
/законодателство и институции/ да ни защити от насилието т.е. липса на строги
мерки
2. усещане за безпомощност
на хората пред насилието
3. толерантност пред
насилието или пълното му приемане като норма
Неспособността
на системата да се справи с насилието води до усещане за незащитеност и
безпомощност. От тук идва и вече примирието пред насилието, че то е нещо
нормално. Реално, когато човек не може да се справи с един проблем,
единственият му избор е да го приеме. Цикълът може да се завърти и по следния
начин - приемането на насилието като норма в общуването преминава от нашите
разбирания и светоглед в „системата“. От тук - чувството на безпомощност да се
справиш сам или да помогнеш на жертвата, защото по презумпция знаеш, че няма
какво да се направи.
За
съжаление сигурно няма човек, който да не познава насилието, независимо от
позицията спрямо него. Достатъчно е всеки от нас да се опита да си спомни поне
за една двойка или семейство, в която има насилие. Не беше трудно нали? Толкова
е често срещано в ежедневието, че се е превърнало в норма във взаимоотношенията
ни. За толерантните към насилието съседи
не мисля, че има какво да се добави. Във всеки случай на насилие има поне
един съсед-свидетел, който затваря очи и запушва ушите си. Насилието му напомня
за себе си само когато се случва в часовете, предвидени в общинските наредби за
почивка и отдих.
Потвърждение
на твърдението за толерантността към насилието, можем да открием в поне
половината коментари към публикациите за убийството. Забелязахте ли колко от
тях са осъждащи жертвата и оправдаващи насилието? Почти половината от
коментиращите смятат, че едва ли не момичето само си е виновно, като избира да
съжителства с такъв мъж. Съдят убитата, че харесвала мъже с татуировки и
джипове. Съдят я, че е кифла, глупава, лекомислена. Търсила си го е. Заслужила
си го е.
Толерантност
и неразбиране на насилието има и от страна на „Системата“ в България. На първо
място трябва да кажем, че „системата“ е нещо имагинерно в страната ни, защото
тя би означавала някаква последователност на действията между отделните
институции и организации, а това обикновено е нещо изключително. За съжаление в
България въпреки съществуващите Наказателен кодекс и Закон за защита от
домашното насилие, както и множество ратифицирани международни актове, реално
липсват инструменти, с които да се противодейства на насилието. Насилникът трябва да ти причини някаква телесна
повреда или ако „само“ те е ударил, то да имаш свидетелство за съдимост и
свидетели на акта, за да се активизират институциите /т.е. да се образува
преписка или досъдебно производство/. Реално липсват средствата, с които
институциите да се справят с редовните „леки“ шамари, преследването,
психическото насилие, на които често няма свидетел или никой не иска да бъде
свидетел. Кога насилието придобива характеристиките
на тежко, за да се криминализира и да бъде подведен под отговорност насилникът?
Кой може да каже къде границата между насилието, което е опасно за живота и
което е „нормално“? Само когато е застрашен животът ни ли можем да
разчитаме на помощ? Трябва ли да си цялата в синини, за да приемат, че си
жертва на насилие?
Въпреки
известния напредък, постигнат със Закона за защита от домашното насилие, то
реално една от основните му защитни функции – за създаване на центрове и програми
за работа с насилници, не се осъществява. От друга страна държавата е оставила
изцяло на неправителствените организации създаването на кризисни центрове за
жертви на насилие, които са безкрайно малко. Очевидно е също, че Наказателният кодекс не изпълнява задачата
си да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите. Така
достигаме до липсата на доверие на гражданите в това да бъдат защитени от
посегателства.
Нека
всеки се запита какво би могъл да направи в ситуация като следната – от
апартамента на ваши съседи се чуват редовни викове и спорове, блъскане на
врати, хвърляне на предмети, имате съмнения и за физическо насилие. Ще
сигнализирате ли в районното управление? Какво според вас ще се случи? Ами ако жертвата
отрече за насилието, вас ли ще подведат под отговорност? А когато насилника
разбере, че вие точно сте подал сигнала, как ще продължите да живеете спокойно
в същата сграда? Кой ще защити после вас от насилника? Отново – ще подадете ли
сигнал в полицията? За съжаление у повечето липсва доверие в институциите, че
те ще защитят от насилника жертвата, а после и вас-подателя на сигнала.
Сега
се поставете в позицията на жертвата и си задайте същите въпроси, като два от
тях замените със следните: в присъствието на мъжа ви питат дали той ви бие,
какво ще отговорите? Нямате друго жилище и не разполагате с пари за плащане на
наем - как ще продължите да живеете с него в едно жилище след сигнала? А ако насилието
е „само“ психическо и няма свидетели? Върнете се в началото - ще подадете ли
сигнал за насилие?
Докато
липсват строги мерки спрямо насилието, нямаме доверие на институциите, че могат
да ни помогнат, когато сме жертви и приемем и вярваме, че насилието е заслужено
и нормално, то ще има и други подобни случай като последното убийство. Когато
виковете на умиращия се приемат за нещо нормално, тогава вече трябва да
разберем, че сме достигнали дъното.
И
ако никой не е чул виковете за помощ на това младо момиче рано сутринта, за да
бъде спасена, то нека те бъдат достатъчно силни, за да ни събудят от съня на
толерантността към насилието.
Коментари
Публикуване на коментар