В продължение на една от предходните теми, в която косвено е засегнат въпросът за родителските конфликти, реших да напиша кратко отделна, посветена изцяло на него. Тя се случва малко отложено във времето, но за съжаление е все така актуална. В нея няма да разглеждам и представям отделните теории за родителското отчуждение, тъй като за тях има писано твърде много вече. По-скоро ще се насоча към чисто житейския поглед към въпроса, стараейки се по достъпен начин да го разгледам и представя, с цел да провокирам навременно осъзнаване на поелите по пътя на войната.
Проблемът с разпада на семейството, съпътстван от родителски конфликти, отразяващи се върху отглеждането на съвместните деца, дотолкова се е задълбочил, че налага сериозна намеса от държавата. Темата провокира обществени дискусии, конференции, работни групи, писане на книги и ръководства, промяна и допълване на правната уредба, пряко участие и ангажираност на специалисти и институции. Така докато преди години проблемите, с които социалният работник се е занимавал основно са свързани с институционализацията на децата, то днес неговите действия са насочени към оказване на подкрепа на децата в семействата, когато са въвлечени в конфликта между воюващите родители.
При родителския конфликт всички въвлечени в него биват наранени – родители, деца, дори членове на разширеното семейство. Най-голямата жертва, която се дава е детето и неговото щастие. Вярвам ще се съгласите с мен, че няма по-важно нещо от щастието на едно дете. Някак си това е етапът от живота, в който то, щастието, е задължително и неминуемо, безусловно. Тук естествено се появява и необходимостта да обясня какво е това „детско щастие“ и защо то е толкова важно. На първи поглед изразът звучи толкова изтъркано и изхабено от честата му употреба, дори някак просто и обикновено, предвид въпроса, който повдигам. Докато бях студентка имах преподавател, който ми беше направил забележка да не употребявам подобни изтъркани комунистически слогани. Затова и се чувствам длъжна да обясня какво влагам в тези силни, но и уморени от повтаряне думи. Вярвам няма човек, който да отрече, че детството е най-важният период в живота и че всеки е компетентен по този въпрос. Ще се опитам да обясня своето разбиране по-достъпно и без теория, защото считам, няма по-добра теория от тази на живота. Ще помоля предварително да ме извините, че ще бъда и малко повече хаотична, доколкото ще позволя на мисълта сама да намери пътя си и да се разлее в думите.
Детството е първият етап в живота на човек, в който той основно и най-активно учи. Детето учи да говори и да разбира речта, да върви, да играе, среща „другия“ и изгражда отношения с него, опознава кое е добро и лошо. Тук се случва първата среща със света и то започва да го опознава, да гради доверието към него и другите. Поставят се основите също и на вярата в себе си, усещането за собствената стойност. Това е периодът, в който детето опознава своите сили, възможности, интереси, таланти, развива се и твори. Твори, без да има границите, поставени в света на възрастния. Учи и опознава, без ограниченията, без умората и безсмислието, в което често изпада порасналия. Бидейки в ролята на дете, то има свободата да изследва, да опитва, да открива всичко ново, да греши. Учи се да получава и изразява любов, радост, топлина. Това е времето, в което се събуждаш с усмивка, свободно пееш, танцуваш, тичаш, рисуваш. Времето, в което животът е тържество.
Да, човек учи и се усъвършенства през целия си живот, но детството е най-чистият етап в него. То е времето, в което градиш основите на своето бъдеще, на предстоящия живот. Тук са първите преживявания от всичко ново. Това е „бялата дъска“ върху която започваме да пишем живота, а да се изтрие написаното е невъзможно. Това е историята, която започва родителят. Той я пише вместо детето, докато то порасне и е способно да продължи само. Затова е важно всеки родител да познава и осъзнава своята роля, защото той избира какво ще даде на детето си – сили или слабости, страх или вяра, стабилност или противоречия, вътрешен мир или борба, условия за растеж или за падане. Затова и детството е периодът, в който подкрепата на възрастния е най-важна, защото малкият човек опознава света, който му бъде представен. Всеки опит, умение, знание, убеждение, мисли и чувства, които детето придобива и развива се пречупват през модела на родителстване.
Когато детството бъде преплетено от раздялата на родителите и от конфликти, дори насилие между тях, то детето губи тези най-добри условия, в които би развило своя пълен потенциал. Дори самата раздяла да се случва мирно и спокойно, тя трудно се приема от детето. За него представата за семейството винаги включва задължителното участие на мама, татко и аз. Тази представа винаги включва в себе си една взаимност, заедност и ненарушими от време и пространство връзки.
При родителския конфликт имаме двама воюващи родители, които използват детето като средство за защита или оръжие. Детството се превръща в арена на война, която постепенно става вътрешна за детето. За съжаление родителите, опитвайки да се наранят взаимно не разбират, че единствената жертва, която дават и двамата остава детето. За съжаление похватите, които използват, дори несъзнателно, причиняват преждевременното му порастване. Така детето, вместо да се наслаждава и радва през детството, то страда и преодолява изпитанията на възрастния.
Родителите, забравяйки, че детето е дете и не би могло да разбере взаимоотношенията между възрастните, го включват в борбата редом до себе си. Често разказват с най-малки подробности „какво представлява майка ти/баща ти“, криейки гнева си зад идеята, че детето трябва да е наясно с истината. Все пак не искат то не живее в лъжа и заблуда. Неспособни да се справят със своята собствена болка и гняв от раздялата/изневярата, решават, че разказвайки всичко на детето, то със своя опит ще може да се справи с нея. На тях им носи наслада, че детето мрази другия, дори и да го отравя тази омраза. Понякога откриват в детето си свой приятел и започват да му споделят всичко изживяно с другия партньор. Съзнателно и преднамерено се опитват да разрушат образа на другия родител, несъзнавайки че така рушат неговата собствена идентичност. На детето се обясняват въпроси, свързани с издръжката му и имоти, водени дела, интимни връзки и други въпроси. То бива принуждавано да изразява мнение, да прави избор между родителите, въпреки че за него и двамата са идеални и така необходими. Вместо детето да се среща и играе със свои приятели, то бива водено при психолози, социални работници, полиция, съдилища. Конфликтите, които възникват при упражняването на режима на лични отношения понякога са толкова грозни, че бележат спомените на детето.
Всеки един нов урок, предаден от родителя е урок на война, урок на омраза, а детето ги усвоява бързо, присъщо за възрастта му. Детството постепенно се разпада и руши и бързо е заместено от зрялостта, за която обаче то не е готово. Водени от своята нагласа за отмъщение и нараняване, бивайки наранени самите те, родителите лишават детето от онова щастие, което най-вероятно те самите са имали като малки. Те са готови на тази жертва, за да го боли другия. Готови са на тази жертва, само и само да победят, но в какво? Дали им остава време да помислят какво причиняват на детето? Дали се замислят поне веднъж за причините за сълзите на детето? Дали поне веднъж се запитват за безмълвието на детето? Какво всъщност са скрили зад загрижеността си към детето, любов към него или гняв към другия родител? Ако оставят гнева настрана, всички разбити надежди, наранената любов, дали биха постъпили по същия начин? Дали ще си струва накрая всичко? Дали няма да съжалят за болката на детето? Дали не биха искали да го научат как да обича, а не да мрази?
Когато двама родители воюват няма печеливш. Няма победа, няма успех. Накрая остава само разруха. Затова единственото, което могат да направят е да се помирят и примирят с раздялата. Те трябва да разберат, че никой не може да ги замести и не иска да им отнеме ролята. Завинаги остават родители на детето си, а то винаги ще има нужда и от двамата. Любовта на детето е толкова голяма, че има за всеки един от тях, стига да му позволят да я прояви. Просто понякога за да допуснеш щастието, трябва да оставиш нещастието и болката да си отидат. Иначе порасналото в такава среда дете е обречено да расте във вечни вътрешни конфликти, борещо се с последиците от краткото детство.
Понякога е добре родителите да си спомнят, че децата се създават с любов и за любов. Понякога е добре да си спомнят, че са създали децата си, за да бъдат щастливи и да поемат ролята си на защитник на това щастие. Нима някой създава дете, за да му представи една от най-грозните картини на света, тази на омразата? Понякога е добре да си спомнят любовта към детето си и да прекратят войната. Тази "жертва" е най-красивата.
Коментари
Публикуване на коментар